Югоизточна България

Югоизточният регион е формиран под въздействието на благоприятното му географско положение и природните условия, позволяващи развитието на туризма, морския транспорт и земеделието, както и под въздействието на относително по-запазените демографски ресурси в сравнение с други региони от България. Определено може да се каже, че цялата територия на региона гравитира към Черноморското крайбрежие, поради което тя се отличава и със своята компактност. За тази компактност допринася дългогодишното развитие на селищата от региона в рамките на взаимнодопълващи се във всяко отношение териториално-административни единици /Ямболска, Сливенска и Бургаска области/.

Градове и села в Югоизточна България

Територията на региона обхваща цяла Югоизточна България. На изток тя граничи с Черно море, а на север обхваща източните разклонения на Стара планина. На юг-югозапад включва част от Странджа. Липсата на високи планини и големи реки в територията на региона спомага за вързките между селищата и повишава компактността на територията му.

Регионът има площ от 14645,1км2, или 13,2% от територията на страната. В него живее 10% от населението на България.

Свободният достъп до Черно море определя благоприятното му транспортно, природно и стопанско географско положение. Той дава възможност за развитието на международен туризъм и за ориентирането на транспортната, техническа и социална инфраструктура към крайбрежието и основно към регионалния център Бургас. Това от своя страна влияе и върху териториалното разпределение на населението в региона. Значението на източната му естествена граница по Черноморското крайбрежие нараства значително след създаването на Черноморската зона за икономическо сътрудничество.

Източната граница на региона има и важно геостратегическо положение, тъй като чрез нея България се свързва със Средиземно море и Световния океан, а чрез тях се осъществяват и връзките й с повечето от стратегическите й партньори.

Северната граница на региона преминава през Сливенски, Котленски и Емински дялове на Стара планина и пресича долината на река Камчия. През тази граница се осъществяват връзките със североизточните региони на страната /приморски и придунавски/ и със Северния централен регион, които не са затруднени, поради наличието на множество ниски проходи /"Вратник”, ”Котленски”, ”Върбишки” и “Ришки”/. Най-оживени са връзките със Североизточния приморски регион, поради сходните природни, демографски и стопански условия.

Западната граница на региона е условна, тъй като някои общини изпитват силното влияние на “Марица-Изток”. Същевременно в природо-географско отношение тази граница е ясно очертана от Светиилийските и Манастирските възвишения и от Сакар планина. През тази граница преминават трасетата на важни ж.п. и автомобилни връзки между столицата и Южното Черноморие /Задбалканските и връзките през Пловдив-Стара Загора/.

Южната граница съвпада с част от държавната граница на България с Република Турция по Странджа и Дервентските възвишения. Значението на тази граница и ролята й в междудържавните отношения значително се променят през последните 10 години. До края на 80-те години тази граница е и граница между НАТО и “Варшавския договор”, което повлиява силно вълху обезлюдяването на крайграничните територии в региона. Днес има всички предпоставки да се използват възможностите й чрез разширяването на ГКПП при Малко Търново и откриването на нов ГКПП при с.Лесово.