През 1848 година със съдействието на Неделчо чорбаджи и дядо Георги в селото е построена първата възрожденска църква в Петричко – „Свети Мина“.[3] Александър Синве, който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Старфсовон (Starfsiovon), Мелнишка епархия, живеят 380 гърци.[4] В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Старчево е посочено като село с 93 домакинства с 35 жители мюсюлмани и 265 жители българи.
През есента на 1878 година жителите на Старчево се включват активно в Кресненско-Разложкото въстание. За известно време в селото е установена революционна власт.
Според Стефан Веркович в 1889 година в Старчово има 95 български домакинства, с 642 жители.
В 1891 година Георги Стрезов пише за селото:
Съгласно статистиката на Васил Кънчов към 1900 година Старчево е чисто българско село. В него живеят 620 българи-християни[8].
Селото е изцяло под влиянето на елинизма и е едно от най-северните и най-упорити гъркомански села в Македония. Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев в 1905 година населението на Старчево се състои от 920 българи патриаршисти гъркомани. В селото има 1 начално гръцко училище с 2 учители и 25 ученика. Жителите на Старчево се включват в Гръцката въоръжена пропаганда в Македония като дават убежище, а и самите те участват в андартските чети, воюващи с българските чети на ВМОРО и ВМОК. През декември 1904 година четата на Дончо Златков напада селото и принуждава селяните да предадат гръцките учители Фотини Пападимитриу и Андонис Плумис. Селото обаче е спасено от намесата на османски части. На 5 юли 1905 година в Старчево нахлува четата на Петров и избива прогръцките първенци. След това нападение Теодосий Ганчов организира местна гъркоманска чета, в която влизат Димитър Смилянски (Δημήτριος Σμηλιάντης), Пандо Киряков (Παντελής Κυριακού), Ангел Пасхалев (Άγγελος Πασχάλης), Давид Вакуфчев (Δαβίδ Βακουφτσής), Петър Богоричев (Πέτρος Μπογορίτσης) и Илия Богоричев (Ηλίας Μπογορίτσης) от Старчево, както и петричаните Иван Белевеслев (Ιωάννης Μπελεβεσλής), Петър Перингов (Πέτρος Περίγγος), Иван Рафтов (Ιωάννης Ραφτόπουλος) и Никола Капитанов (Νικόλαος Καπετανόπουλος) от Ветрен. Ганчов влиза в контакт с гръцкото консулство в Сяр, което го снабдява с оръжие. Четата на Ганчов действа в Мелнишко, Неврокопско, Валовищко и Струмишко до Балканските войни.
В учебната 1896 – 1897 година гръцки учител в Старчево е Гайос Лазару.[13] От 13 ноември 1901 година до 1911 година в Старчево гръцка учителка е Фотини Пападимитриу, подпомогната от майка си Евдокия, която знае български език.[14][15] След Младотурската революция в 1908 година в Старчево става учител гръцкият андартски капитан Николаос Гусиос.
През 1912 година по време на Балканската война в селото влиза българската армия. По време на Междусъюзническата война през юли 1913 година Старчево е завладяно от гръцки части. На 9 юли 1913 година то е опожарено от гръцките войски.[18] По силата на Букурещкия договор селото остава в България. Жителите му гъркомани се изселват в Гърция. Гръцките власти ги натоварват на кораб и ги насочват към блатисти местности в района на Катерини. По време на пътуването се развихря силна морска буря. По-късно, на новото място почти всички се разболяват от малария и отново тръгват на север. Част от жителите се заселват в село Ветрен (днес Нео Петрици) под Беласица, точно срещу Петрич, а малка част се завръща отново в Старчево. Във Ветрен старчевци са основната част от населението.
От 1913 до 1925 година в селото се заселват българи бежанци от Демирхисарско и Серско – от селата Старошово (Ставродроми), Хаджи бейлик (Вирония), Дервент (Акритохори) и Баракли (Валтеро), както и планинци от Никудин и Игралище, Петричко.
В близост до село Старчево се намира известната местност Рупите и природната забележителност Кожух.
