Въпреки незначителната надморка височина и широката долина на р. Бяла релефът е планински със стръмни склонове обрасли с естествени дъбови гори.
Климатът е средиземноморски – с мека пролет и дълга и топла есен, горещо и сухо лято и слънчева и дъждовна зима. Максимумът на валежите под влияние на средиземноморските циклони е през зимата (февруари). Вегетационният период е сред най-дългите в страната.
Басейнът на р. Бяла (десен приток на р. Арда) е разположен в най-южната част на България. Оттокът на реката се формира под въздействие на средиземноморския климат, като се колебае в много широки граници.
Землището е богато на подпочвени води – от терасите на р. Бяла и карстови.
И непосредствена близост до Долно Луково се намира Прилепната пещера (Прилепова дупка) с дължина 15 м и денивелация 5 м.
Поминъкът на населението се формира традиционно от земеделието. Отглеждането на сусам е най-екзотичният подотрасъл, запазен и до днес. За да се постигнат високи добиви от сусама, от голямо значение е сеитбата. Тя се извършва на ръка. Възрастни хора разказват, че от шепа сусамово семе трябва да се направят най-малко 36 хвърляния в нивата. Сеитбата се прави при залез слънце през късна пролет. Ивайловград е едно от малкото места в страната, където все още работи таханджийница.
В землището на селото се отглеждат още тютюн, грозде, овощия. Запазени са въглищарството, бъчварството, железарството, налбантството, бояджийството, медникарството, керемидарството, каменарството, яхнаджийството – маслопроизводството, домашните занятия, винопроизводството и др.
В тези южни земи се формира първият в страната бубарски микрорайон. Благоприятното съчетание от средиземноморски климат и плодородни почви по долината на р. Бяла, определят отличните условия за виреенето на черничевата култура, употребявана за храна на копринените буби.
Богата е историята на село Долно Луково. Докато през Възраждането основният поминък е пашкулопроизводството и зеленчукопроизводството, сега поминъкът е тютюнопроизводство и сусамопроизводство.
Голям интерес за гостите на селото поражда 200-годишната църква „Св. св. Константин и Елена”. Построена е през 1806 г. от християните в селото изцяло от дарения. Те я построили буквално за броени дни за да спазят султанския указ, че духовен храм с изграден покрив не се разрушава. Градежът на църквата е от плоски речни камъни. Построена е под формата на селскостопанска постройка. Тя няма камбанария и до 1950 година дървено клепало, окачено на висок дъб до храма, възвестявало на миряните за молитва.
Храмов празник на църква „Св. св. Константин и Елена“ – 21 май.
