Пришълци от няколко семейства, подтиквани от стратегически, икономически и други съображения, се заселват в тази гориста местност, където водят прост патриархален живот. Кои са тези пришълци и откъде са пристигнали, не може със сигурност да се установи.
В гората живеят свободно, необезпокоявани почти от никого. Колибите им са бедни и покрити със слама, а самите пришълци – прости и строго привързани към старейшината. Техният затворен живот протича тихо, скрито и монотонно. Почти никой от съседите не подозира за тази малка колония, образувана в гъстата гора.
С течение на времето населението на тази малка горска колония се увеличава. Нейните граници се разширяват. Броят на къщите и на добитъка също така се увеличава. Започват да проявява признаци на по-интензивен живот.
Пушекът от комините, кучешкият лай, звънците на стадата, петлите и ехото на брадвата неволно издават скритото заселище. Това не остава чуждо ѝ за турската власт, която нарича това малко скрито заселище „Инкяръ-Махале”(нещо скрито, непозволено, непризнато). За това наименование свидетелстват някои официални документи, които турското правителтво в Цариград е издало. После, когато селището значително пораства и проявява явни признаци на обществен и стопански живот, е преименувано от местното население Малко – Гюнелий, а по-късно – Гюнели махле, за разлика от съседното по-голямо и старо заселище Гюнелий (Старо Гюнелий), сега Любенец.
От 1907 година по решение на общинския съвет, утвърдено с княжески указ, селото почнали да наричат Любенова махала и което днес остава като официално наименование.
Носията е проста и скромна. Мъжете носят черни шаечни гащи, препасани с етен пояс. Обути с цървули от говежда неизвадена кожа. Вместо с калпак, оставяли си дълъг „перчем” или плитка, като жените. Брадите си бръснели. Зимно време носят кожуси.
Жените носят черни вълнени сукмани, а върху тях дълги кафтани, които впоследствие заменят с особени джибета. Забраждат се с черни кърпи, под които се спущат техните дълги коси. Косите сплитат на няколко плитки и прибавят към тях разни украшения. Някои жени носят дълги бели ризи, нашарени с цветни шевици. През кръста се препасват с вадени цветни пояси, със спуснати краища изотзад. Момите, булките и младите жени старателно избягват срещите и погледите на турците. Последните биват посрещани и изпращани само от мъжете и старите жени.
Преди Освобождението на България от османско робство през 1878 г. името му е Гюнели махле и наброява 120 къщи. През юли 1877 г. селото е сполетяно от изключително жестока съдба. Реуф паша, командващ турският гарнизон в Нова Загора получава сведения от турски шпионин, че в село Гюнели махала има комити, които се готвят за бунт. Това не отговаря на действителността, тъй като създаденият лично от Левски комитет в селото е разпуснат още през 1872 г. след ареста на местния председател поп Еню Попдимитров. Слухът е разпространен от турчин, който след като не му е даден откуп, за това да пази селото, се заканва да отмъсти на жителите му. Въпросният турчин, който според една от версиите е арнаутин /албанец/, отива лично при Реуф паша, командващ турският гарнизон в Нова Загора, и му съобщава, че в Гюнели махле има комити, които се готвят на бунт. Пашата праща свои хора да проверят истинността на този слух, които влизат в конфликт с местен жител, който стреля по тях. Разгневен от това Реуф паша организира отряд от редовната си войска и свиква башибозук. Башибозука е съставен от местни турци, които са малко на брой и значителен брой черкези, прочути с жестокостта си. Общият брой на турската редовна войска, заедно с башибозука е бил около 2000 души. На 14.07.1877 г. селото е обкръжено и атакувано. Изплашените хора се затварят в местната църква. В късния следобяд турците, използващи артилерия вече овладяват селото. След няколко щурма черкезите влизат в двора на църквата и подлагат всичко на сеч и разграбване. Успоредно с това турците подавят останалата съпротива на селяните, прикрити на различни места из селото. Комисията, изпратена от Цариград да установи последствията, констатира, че само в двора на църквата и в самия храм са избити 1013 души. Никъде не се споменава сред тях да е имало комити. По приблизителни оценки общият брой на убитите хора от селото и околността е над 2000 българи, като по жестокост и брой на жертвите се сравнява с „Баташкото клане“ и наричано накратко – „Втори Батак“.
Основната забележителност в селото е църквата „Свети великомъченик Георги“. Построяването и започва през 1832 г. върху дарена земя от Минко Станчев, заможен жител на селото. След пет годишни усилия на цялото село и под ръководството на майстора-архитект Димитър Серги от Трявна, храмът е завършен през 1837 г.
Личности:
Михаил Дончев (1889–1941) – Кмет на Стара Загора
Керана Ангелова Димитрова (Катя)(1920–1989) партизанка от отряд „Хаджи Димитър“
Свещ. Еньо Попдимитров, р.08. 09. 1826 г. в с. Любенова махала. Духовник, родолюбец. Под ръководството на Атанас Узунов и заедно с Димо Крилатия (от с. Голяма детелина) и още колцина съзаклятници предприемат опит за освобождаването на Дякон Левски. Заловени. Осъден на заточение и починал на 09.08.1876 г. в Диарбекир, Турция.
