Стара Планина

Стара планина (в Античността: Хемос или Хемус, на старогръцки: Αίμος, на латински: Haemus; на славянски: Маторни гори; на турски: Коджабалкан или Балкан, от персийската дума balkaneh – „висок, който се извисява“), е планинска верига на Балканския полуостров, на територията на България (предимно) и Сърбия. За пръв път името Стара планина се споменава през 16 век.

Простира се на запад от Белоградчишкия проход (между община Белоградчик, област Видин и община Княжевац, Зайчарски окръг) до нос Емине на Черно море на изток. По-голямата ѝ част се намира на територията на България, разположена по дължината на страната, като условно я разделя на Северна и Южна България. Най-високата ѝ точка е връх Ботев (2375,9 m).

В нейното землище са обособени много природни паркове, защитени местности и един национален парк. Тя е сред най-големите центрове на ендемични и реликтни видове. В нея са изградени 81 хижи. Поради изградената материална база, чистия въздух и високопланински характер Стара планина често е предпочитана цел за туризъм и отдих.

Площта на Стара планина (само на територията на България) е 11 596,4 km2, с дължината – 530 km и ширина от 15 (в средната част) до 50 km (в западната и източната част). Средната ѝ надморска височина е 722 m.

Стара планина граничи на север с Предбалкана, като посредством седловини (Превалска, Лопатна, Падеш, Превлаката, Богое и др.) са свързва с предбалканските ридове, а чрез подбалканските планински прагове (Гълъбец, Козница, Стражата, Межденик и др.) се осъществява връзката с разположената на юг от нея Средна гора.

Градове и села в Стара Планина

От проходите Златишки и Вратник Стара планина се поделя на три части: Западна, Средна и Източна.

Западната част на Стара планина се отличава със северозапад-югоизточно простиране, като на запад е ограничена от долините на реките Търговишки Тимок (дясна съставяща на Бели Тимок) и Височица (Комщица, Темска река, десен приток на Нишава) в Сърбия, а на изток достига до Златишкия проход. В посока от северозапад на югоизток Западната част на Стара планина със своето цялостно верижно било до най-високия ѝ връх Миджур (2168 m) по протежение на локално наименованите планини – Светиниколска и Чипровска – показва постепенно повишаване. По̀ на югоизток по билото на Берковска планина до изразителната Петроханска седловина (1420 m) се откроява конусообразният корпус на връх Ком (2016 m). На изток от Петрохан гърбището ѝ се разклонява и заедно с намалената надморска височина източно и западно от проломната долина на река Искър орографският му обхват се разширява значително. То се ограничава на запад от долината на река Бързия, Петроханската седловина и долината на река Нишава, а на изток опира до Ботевградската и Етрополската котловина и Златишкия проход.