Землището на Войнягово е много добре очертано географски: на северозапад граница е баира „Чегрей“, на югозапад – билото на Средна гора, на югоизток – баирите „Малки стеници“ и „Големи стеници“, а на североизток – река Стряма.
Релефът и климатът на войняговското землище позволява отглеждането и на житни, и на технически култури (лозя, рози, тютюн, царевица), и на овощия (ябълки, круши, сливи, праскови, череши, вишни, черници) и зеленчуци (зеле, домати, моркови, краставици, патладжан, лук, пипер, люти чушки, дини, пъпеши, тикви и т.н.), както може да се отглежда и едър (говеда и биволи) и дребен (овце и кози) рогат добитък. Зимата е мека и тук виреят такива топлолюбиви култури като – смокиня, нар, мушмула, дюля, лавър (дафинов лист) и др. Лятото също се отличава с по-голяма прохлада от температурите в съседното село Дъбене например. Климатът и чистата природа могат да бъдат единственото обяснение за дълголетието на войняговци.
В землището на село Войнягово следи от уседнал живот и селища има още от времето на каменно-медната епоха (халколит). В северните поли на Средна гора над селото в местностите Малка Сърдинка, Рошава могила и Чакърка има запазени скални светилища със соларни кръгове и изсичания в скалите, които местното население оприличава на „воденични камъни“ (соларните кръгове при Рошава могила и Малки Стеници), а други на „хлябовете“ – при Чакърка (тъй като действително приличат на огромни хлябове сложени да втасват). През време на Средновековието селището многократно преминавало ту в българско, ту във византийско владение, докато в края на XII век окончателно останало в пределите на българското царство. Една легенда сочи като основател на селото болярина Войнег, който събрал пръснатите по Средна гора колиби в едно село, което приело името му, което според легендата се случило към средата на ХІІІ-то столетие. В историческите документи не се среща болярин на име Войнег.
В черковния двор е съхранено училището, в което Васил Левски е учителствувал през 1864/66 г. и днес то е музей за историята на селото. Тук във Войнягово през ранната пролет на 1865 г. Васил Левски основал първото „Тайно братство“ – прототип на по-късните революционни комитети. Има някои податки, че Васил Левски е основал и читалището, което във времето непосредствено преди Освобождението (1876/77 г.) се разтурило. През 1900 г.читалището било възобновено от учениците на Апостола, като му било дадено и името „Васил Левски“.
т селото са излезли много хайдути и войводи, измежду които по-известни са: Видул войвода, Вълко войвода и Петър Петков Топалов. Войняговци взимат дейно участие и в църковно-националните, и в националноосвободителните борби. Във времето на подготовка на Априлското въстание Войнягово е посещавано поне два пъти от главния апостол на IV-ти (Панагюрски) окръг Панайот Волов, който го намерил много добре подготвено и въоръжено. Войняговци обаче делегирали правата си да ги представлява на Великото народно събрание в Оборище на представителя на гр. Карлово Васил Платнаров, който бил върнат от войводата Георги Бенковски, поради нередовни пълномощия. Така селото и комитета му останали извън събитията и обявяването на Априлското въстание. От селото са излезли трима участници в Опълчението. Войняговци се включват активно и в Съединението и последвалата го Сръбско-българска война, като дават три жертви в тези събития. Към края на XIX век започва разселването на войняговци не само из околията-Войнягово е „метрополия“ на села като: Анево, Московец, Иганово, Васил Левски – в бившата Карловска околия, а извън нея и на пловдивските – Сухозем, Бегово, Пъдарско, и на казанлъшкото Осетеново, а също и на търговищките села – Бистра и Манастирци.
В I-та и II-та Балкански войни за обединение на българските земи Войнягово дава 76 жертви, а в I-та световна война още 24. По време на Балканската война в 1912 година 2 души от селото се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение. Сградата на днешното ново училище е построена през 1928/29 г., след като старото училище станало негодно за такова, вследствие на разрушителното Чирпанско земетресение от 1928 г. Учебните занятия в него започват след тържествен водосвет на 26 октомври (Димитровден) 1929 г. През 1936 г. полк. Петър Димков (известен народен лечител) открива паметна плоча с имената на загиналите в Балканските войни, която се намира на източната стена на църквата. През II-та световна война Войнягово дава 8 жертви от 165 участници в двете фази на войната. В периода 1941/44 когато в България се вихри т. нар. партизанско движение от Войнягово излиза една чета от 23 души, известна като „Войняговска чета“.
Рангелова черква“ – намира се в циганската махала в северозападния край на селото. Представлява голям камък с дупка отгоре, който се е използвал като олтарна трапеза при отслужване на литургията на това черковище на патронния празник-деня на събора на св.архангели Михаил и Гавраил (8-XI). Най-вероятно камъка е от езическо светилище, а по-късно е използван за описаните цели. Служило се е на това черковище до средата на ХХ век.
Черковището „Св. Троица“ – също такъв камък, който се намира в двора на П.Ранчева, в североизточния край на селото. След разрушаването на селската църква от кърджалийте в 1794 г. и до построяването на църквата „Св. вмчк Димитър Солунски“ в 1853 г., тук са се извършвали службите и требите на войняговци, освен кръщенията които се извършвали в църквата на съседното село Дъбене. И тук служби са правени на деня на Петдесетница и Св. Дух до средата на ХХ век. Сега събора на селото се прави в най-близката събота и неделя до празника, в непосредствена близост до черковището.
Паметник на падналите от комунистическата съпротива в годините 1941 – 44, и на загиналите във Втората световна война 1944 – 45 г. Паметникът се намира на площада на селото.
Паметна плоча на загиналите войняговци в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война намираща се на източната стена на църквата „Св.вмчк Димитрий Солунски“. През 1936 г. полк. Петър Димков (известен народен лечител) открива паметната плоча с имената на загиналите във войните.
Самата църква, която е обявена за паметник на културата с регионално значение (а би трябвало да е от национално), тъй като е паметник на Брациговската строителна школа, а в нея е служил две години като църковен певец (псалт) Васил Иванов Кунчев – Левски по време на учителствуването си тук.
Училището в църковния двор, в което Васил Левски учителствува през 1864/66 г., превърнато сега в музей.
Знаме на село Войнягово – с правоъгълна форма със съотношение на широчина към дължина 3:5 и състоящо се от три цвята: бял, зелен и червен, разположени в концентрична последователност, а именно: бяла човешка длан с леко разтворени пръсти върху зелен кръг, находящ се в центъра на правоъгълника с отстояние 1/8 от ширината в горния и долния край на правоъгълника, който е червен на цвят. Това е историческото знаме на войниците (войниганите, войнуците) от времето на Второто българско царство, а също и знамето под което са служили същите тези войници по времето на Османската империя – т.е. знамето под което войняговци са служили повече от 600 г., и което по право принадлежи на потомците на тези войнигани (войници).
Селският събор в село Войнягово се провежда на празника „Свети Дух“, който е подвижен празник – т.е. мести се според Великден, като се пада на 50-я ден след Великден. Много от най-известните български народни оркестри са гости на събитието.
Прави се курбан на патронния празник на църквата – Димитровден на 26 октомври.
Най-големия празник от столетия за войняговци е Гергьовден (6 май) – празника на Св. Георги Победоносец. Няма и не може да се намери къща на този ден, в която да не се коли агне, курбан за св. Георги, или да се намери войняговец който работи на този ден. Дори има и пословица по този случай: " От гурбет се връща: войняговец-за Гергьовден, дъбенец-за Заговяване(Старчовден), а овчиларец (климентец) – за Спасовден".
Войнягово е едно от четирите села в община Карлово (останалите три са: съседното Дъбене, и селата Сушица и.Васил Левски), в което е запазен автентичния обичай – Старчовден (т.е. ден на старците – старец, това е местното название на кукер). Всяка година в седмицата преди Сирни заговезни от понеделник до събота (без петъка) се вади „дюзенят“ (принадлежностите) на „стареца“, които той облича, и се разхлопкват звънци, тучове и хлопки за да се пропъдят злите сили и да се събуди природата за нов живот. Интересни са маските (суратите) и облеклото (тъкъмът) на старците – то е белодрешно, отразявайки традиционното облеклото на войняговци преди да стане чернодрешно. Старците се събират в „тайфа“ и със специална „старчовска“ стъпка обикалят по улиците и къщите гонейки злите сили. Във всяка къща те биват черпени с вино, и където им се дава дар: жито, брашно, фасул, яйца, които след това се продават и с парите получени от продажбата се прави обща трапеза на цялата „тайфа“. Запазен е старинния тракийски обичай на символичното заораване с волове на последния ден (събота) от старчовските дни – остатък от култ към тракийския бог Дионисий – Сабазий. Уникален също е и обичая да се бият „старците“ на Войнягово със „старци“ от съседно селище (напр. Дъбене или Михилци) докато се пролее кръв, като пукнат нечия "старчовска" глава за да има изобилие на вино през годината както се вярва. Уникални са така също и носените от тях специални „старчовски“ камшици с които те „плющят“, като ги въртят над главите си и ги дърпат рязко, с което предизвикват звук подобен на гърмеж от пистолет, който войняговци наричат „плющене“. Етнографите намират много силни тракийски елементи, както в старчовските (кукерските) игри и изпълняваните успоредно с тях танци с живи змии или само змийски кожи носени в ръце от хороиграчите, а така също и в празника Полирания, който се празнува в деня след Гергьовден, и в който се откриват елементи от култа към Великата майка богиня, носенето на пискюллия (прабабата на днешната мартеница), войняговските женски везани пояси (колани) за чопрази (пафти) със зооморфни и антропоморфни елементи, запазените до края на XIX век русалски игри и обреди – наследници на древнотракийските празници „розалии“ посветени на бог Дионисий – Сабазий, и ред още други обичаи и култови предмети и практики.
Празникът Полирания
Полирания, или още по-точно по̀лиранее, като второто „е“ е кратко, в диалекта на с. Войнягово, община Карлово е название на празник, който се празнува от войняговци на втория ден на Гергьовден – т.е. 24 април (ст.стил) или 7 май (н.стил). Празника е продължение на Гергьовден. Самият Гергьовден се празнувал, като рано сутрин преди слънцето да изгрее се отива на поляната наречена „Рошава могила“, находяща се в Средна гора на запад от селото, зад днешните гробища на селото (които са на това място от 1912 г.), и която поляна отстои на 15-ина минути път от селото. Под самата поляна (между поляната и гробището) има две тракийски, навярно надгробни могилки, едната, от които е малко по-голяма, и навярно в миналото обрасла, което и ще да е дало името на местността „Рошава могила“. На юг от поляната има група скали, като на една от тях е изсечен хоризонтален соларен кръг, наричан от войняговци „воденичен камък“ (поради действителната му прилика с воденичен камък), на който камък са извършвали освещаването на опечените вече жертвени агнета на Гергьовден. От там започвало и гергьовското хоро, което било повеждано задължително от свещеника на селото, въпреки каноничната забрана свещениците да участват в каквито и да било танци. Последният свещеник участвал в такова хоро в 60-те години на ХХ в. Василий (Вълко) Радев от с. Дъбене, който по това време е бил енорийски свещеник на Войнягово, в личен разговор ми съобщи, че въпреки всичките му опити и настоявания, че не може да вземе участие в хорото поради канонична забрана, бил заставен почти насилствено от войняговци да поведе хорото, защото такъв бил обичая им. Преди да започне веселбата и яденето на агнетата по поляната се разхвърляли буци прясно сирене от специално донесени за целта цедилки със сирене. Това извършвали няколко възрастни жени, които подсирвали и сиренето за разхвърляне, и правили това „за берекет“. Полиранията била на следващия ден и на същото място, с тази разлика че сега хорото, което тръгвало от същия камък (соларният кръг) се състояло само от млади невести, омъжени от Димитровден до Гергьовдена, които задължително играели боси. На хорото не могло да се хващат никакви лица от мъжки пол, моми, или раждала вече жена. И тук, както и в предишните обичаи за Гергьовден (повеждане на хорото от свещеника, разхвърляне на сирене „за берекет“) етнографите намират силни предхристиянски елементи, или казано другояче тракийски езически елементи. Младите невести, на които предстои да родят през идващата година са боси за да осъществят пряк контакт и почерпят сили от земята, а и да придадат на нея част от плодовитостта си, за да даде и тя добри и изобилни плодове. След хорото на младите невести започвала веселба и вече можело да се извие и обикновеното селско хоро от моми и ергени и всеки, на който му се играе.
