През зимата стават доста големи студове и обикновено зимата е снежна и трае от месец ноември до началото на месец април. Дебели снегове рядко падат и не се задържат дълго. Пролетта е хладна, къса и често променлива; лятото късо и хладно, а есента хладна и дъждовна. Въпреки тези особености, климатът тук позволява засятото със зърнени храни да се прибира навреме. Селото е изложено по своето местоположение на ветровете. Най-силни са североизточният и северозападният, а южният и северният прехвърлят местата около къщите. Селяните наричат североизточния вятър „Горния“, понеже идва от горното течение на Свеженска река, северозападния – „Долния“ (от долното течение на реката), северния – „Овчиларски“, тъй като духа от с. Александрово (Окчулари), а южния – „Кокалски“, от местността „Кокала“. В селото овощията, лозята, розите разцъфват много по-късно от тези в околността. Най-много дъждове падат пролет и есен.
До 1934 г. се нарича Аджар, което в превод от турски значи здрав/каменен, а според някои източници от арабски „ханджар“ – кама, нож. Като административен център Аджар е многолюдно, икономически добре развито, с будно българско население, с ярки културни прояви селище. Поминъкът на жителите е абаджийство, розопроизводство, скотовъдство.
На връх Кадрафил над селото е лобното място на войводата Хаджи Димитър според една от версиите. Тежко раненият войвода бил пренесен от трима негови четници до върха, след което местни овчари се грижили за раните му, но в началото на август 1868 г. състоянието на войводата се влошило и той починал от раните си, след което бил погребан на върха. През 1880 г. аджарци изравят костите на Хаджи Димитър от гроба му на връх Кадрафил, пренасят ги в селото и с църковен ритуал ги препогребват в двора на черквата „Св. св. Петър и Павел“, за което днес свидетелства поставената там паметна плоча.
Аджарци активно участвали и в Априлското въстание през 1876 г. Уличено в стари провинения към империята, селото било опожарено през лятото на 1877 г., по време на Руско-турската освободителна война от отстъпващите орди на Сюлейман паша. От над 1200 къщи след опожаряването оцеляват около 100, които са обявени за архитектурно-исторически резерват. Стотици хора загиват в пламъците. Около 680 мъже – аджарци са заловени и обезглавени, хиляди напускат домовете си. Трагедията е оприличена от историците на клането в Батак. След Освобождението селото възкръсва за нов живот.
През XVI–XVII век в Аджар (Свежен) функционира книжовна школа, достоен наследник на Търновската книжовна школа след падането на България под османско владичество. Преписват се, илюстрират и подвързват ръкописи главно с църковно съдържание – требници, минеи, евангелия, дамаскини, преписва се Паисиевата история.
През 1850 е създадено килийно училище, а през 1868 г. първото българско селско читалище.
В близката околност се намират хижите Свежен, Братан и Каваклийка, връх Братан, язовирите Свежен и Домлян и други красиви местности.
През селото протича Свеженска река, а недалеч от Свежен има минерален извор с изградена чешма – „Невенкина чешма“.
В сърцето на Сърнена Средна гора най-често срещаните животни са сърните, благородния елен, дивото прасе, вълка, чакала, лисицата, заека, в близкото минало и кафявата мечка. От пернатите – ушата сова, бухал, ястреб, кукумявка, улулица, селска лястовица, кукувица, славей, чучулига, сврака, врана. В „Червената книга“ на защитените видове са сухоземната костенурка, таралежът. От влечугите – смок мишкар, усойница, пепелянка.
Основни продукти в свеженската кухня са картофите (барабой – според местния диалект) и фасулът. Типично ястие за района е картофи с ориз, приготвени на фурна; т.нар биди (катми), които се пекат на глинен сач и може би най-известната по готварските книги рецепта – фалшив заек по свеженски. Свеженски катък – ястие от сварено и посолено прясно овче мляко, което престоява 2 – 3 дни на 10 – 15 градуса температура и е готово за консумация. Характерно е сладкото от тикви-рачел и тестените ястия трейница и ушмер.
