Село Селча се намира в Западните Родопи, община Девин.
Разположено е на 1000 – 1020 м надморска височина, на 14 км от главния път Кричим-Девин.
Граничи на юг-югоизток със селата Стоманево, Михалково, Лясково и Осиково а на северозапад – със с. Фотиново. Землището на Селча се ограничава от р. Въча на изток, р. Гашна на юг-югозапад, от горските стопанства „Девин“ и „Антонивановци“ на запад. Селото е разположено между широколистния и иглолистен пояс. Климатът е планински. Селото разполага с особено благоприятни условия за селски туризъм, но липсата на хотелска база ограничава развитието му. Най-ранните сведения за съществуването на селото се съдържат в османотурския тимарски данъчен регистър за районите на Пловдивско, Пазарджишко и Смолянско, известен като „Тахрир-дефтер 26“, съставен от османската администрация в края на ХVв., през 1489 г. В този регистър, съхраняван понастоящем в Истанбулския османски архив към Генералната Дирекция на Държавните архиви на Република Турция в Истанбул, под сигнатура „Istanbul – BOA,TD 26“ селото е посоченоно под същото си име – „Селча“, и е спадало към нахията Филибе.
Няма запазени по-значими останки от антични строежи, освен римските пътища и крепостта „Калето“ в м. Чала. Най-често намираните монети и предмети са от късноримската епоха, II–IV в. Близо до селото, през м. Чала е минавал римският път, свързващ Филипополис с Филипи на Егейско море. Гробищата в м. Оравко са датирани към XIII-XIV в. Намирани са монети от периода на Второто Българско царство, както и византийски бронзови монети.
В околностите на селото се намират редица непроучени тракийски некрополи. В гръцките и римски писмени сведения се посочва, че населението в Родопите е предимно от скотовъдци и няма данни за по-значими поселения от тази епоха. Преди 2500 г. Херодот описва тракийските племена населяващи Родопите – Беси в Западните Родопи, Сатри, Одриси – в източните Родопи, както и Одоманти, Добери (Δοβήροι). Тукидид споменава племето на Диите (Δίοι), населяващи височините на Родопа. Византийските източници описват че целите области Тракия и Македония са се е „славянизирали“ и цялото население говорело славянски език.
През 1870 г. Стефан Захариев, който работи като османски финансов чиновник, издава „Географико-историко-статистическо описание на Татар Пазарджишка кааза – 1864 г.“. В нея той описва нашироко живота, занаятите, нравите и обичаите по това време. Описанието на Селча е следното: Селча (селище) – 3 и 1/2 часа към север от Девлен и 13 часа към юг от града (Татар Пазарджик), с 30 къщи, 1 джамия и 100 жители помаци-кепеджии, земледелци и катранджии. Местното население са българи-мюсюлмани. Женската носия в Селча е традиционна родопска. Съставена от тъкани червено-черен (тъмносин) вълнен сукман, дълги чорапи над коляното, дълга червено-черна (тъмносиня) раирана престилка, черен/тъмносин елек и бяла кърпа. Забраждането, както и в християнските села, е характерно само за възрастните жени.
До началото на 20 век в Селча е имало няколко християнски рода, които постепенно се преселват в съседното село Михалково. Смесените бракове са били рядкост в началото и средата на 20 век и това е основната причина за изселването. След 70-те и 80-те години започват да се сключват все повече смесени бракове на местни с православни християни, католици и с етнически турци от съседните села Фотиново и Стоманово. Наслоените предразсъдъци сред българите-християни често карат местните хора да се срамуват и да крият факта че са българи-мюсюлмани и избягват да говорят за произхода си.
