Село Радуил се намира в планински район на северните склонове на Рила, на 80 км източно от София, 117 км от Пловдив, 9 км от курорта Боровец, 22 км от Самоков, 16 км от Костенец. През него преминава добре поддържан винаги проходим и при тежки зимни условия с добра асфалтова покривка второкласен път от Републиканската пътна мрежа. Селото е второ по големина в община Самоков. Не са намерени писмени документи или исторически данни, от които да се вижда точното време на заселването на селото. Историкът-изследовател Росица Ангелова в научното си изследване, направено за с. Радуил през 1941 – 1943 г. и изложено в семинар по славянска филология на Софийския университет през 1948 г., пише по разкази на местни жители, столетници и стари хора, че селото води началото си 150 г. преди основаването на гр. Самоков, който се е появил през 14 век след падането на България под османско владичество.
Последният мадан в с. Радуил е и последен работил на Балканския полуостров, той заглъхва през 1900 година. Като поминък на населението остава дърводобивът и дървопреработването. Изграждат се десетки бичкии за бичене на трупи. През 1920 г. се създава дървопреработваща кооперация „Самопомощ“. Тя закупува гатер от Австрия. Изгражда и водна юзина за ток, а впоследствие и парова централа. В селото светват и първите електрически лампи с произведения ток от юзината на кооперацията.
Освобождението на с. Радуил от османска власт става след Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Дотогава Радуил е гранично селище. И сега землищната ни граница между Радуил и гр. Самоков е старата държавна граница. За с. Радуил са говорили и разказвали в книгите си много от известните писатели българи и чужденци. Ахмед Мелек паша изпраща Евлия Челеби – турски изследовател в България и той я описва в пътеписите си. Случайно попаднал в с. Радуил, той пише:
„Селото се намира при изворите на великата и много известна река Хеброс (Марица), която се влива пълноводна и могъща в Мраморно море. Върхът, под който тя извира, се вижда от селото целият обвит в преспи. Мисля, че ако Аллах реши да слезе на земята някога, то той ще се появи оттам. Реката преминава през селото, а по двата ѝ бряга представляващи просторни ливади и благодатни, окичени с плодове градини, са наредени къщите около триста на брой. Населението изповяда християнска заблуда, няма правоверни. Радуил е повече от Рая„
Иван Вазов, посещавайки Радуил на път към Великата Рилска пустиня, пише за него:
„Никъде не съм виждал такава дивна природа селото е закътано някъде в облаците сред китна природа. Планини отляво и отдясно го притискат, стремейки се да се съберат на юг, дето стена им прегражда небосклона. Тъкмо под нея в едно възхитително чаровно кътче, потънало в зеленина и свежест, се гуши село Радуил. Село стратегическо с нова черква. Картината наоколо имаше величествена омайност на планински мир, от нея вееше поезията на колосално зелено.
Аз никъде в България не съм виждал село в по-омайна местност в по-разкошна уединеност при приоблачни висини сред горските обятия.„
В Радуил е живял в продължение на една година писателят Христо Смирненски, изпратен на чист въздух да се лекува от туберкулоза. Тук той пише много от разказите си, като един от тях е „Пожар в Рила“. Друг, живял повече от двадесет години там, е скулпторът Христо Лозев. От неговата ръка е направен паметникът в центъра на селото в чест на загиналите радуилци през 1912-1913 г., през 1915 Христо Лозев изработва и българските пощенски марки.
В Радуил е живял и работил големият български писател Николай Хайтов. Започва работа като инженер-лесовъд в Радуилския участък на горско стопанство „Боровец“ през 1952 г., където работи до 1954 г. Влиза в конфликт с началниците си, заради отпуснатата суха и паднала дървена маса за нуждите на местното население. Годините, прекарани в с. Радуил, описва в книгата си „Дневник“- книга първа — издадена през 1988 г.
По случай 90-годишнината от рождението на Николай Хайтов, през 2009 г. признателните радуилци издигнаха чешма-паметник с негов барелеф и обособиха парк с беседка до къщата, където е живял. Много сюжети от негови разкази са увековечени там.
