Според един стар турски статистически справочник през 70-те години на XIX век селото е имало 118 къщи. След Освобождението от османска власт преобладаващото черкезко население в района е започнало да се изселва и на негово място взели да прииждат българи, предимно изселници от Беломорска Тракия. Вниманието им било привлечено от богатия на вода район и славата, която се носила из цялата империя, за целителната сила на тюрбето на Акязълъ баба. За разлика от джамиите на империята в манастира на село Текето можели да влизат и друговерци. На всеки било позволено да се поклони в тюрбето пред мощите на духовния водач Акязълъ баба и да получи надежда за изцелението на болести и за житейските си неудачи.
Прогонени от родните си места, първо се преселили 2-3 семейства от фамилията на Атанас Желев с прякор Чорбаджията, Димитър Стамболията и Михо Димитров. След няколко месеца се заселили още двадесетина семейства, дали началото на родовете Михови, Коларовци, Анастасовци, Армудовци, Маруловци, Паприцови, Пауновци, Карамфиловци, Мишонови. Почти всички те били от Лозенградския и Одринския край, а преселението станало някъде около 1879 година. Тук те заварили 20 черкезки къщи, от които съществува една без никакво архитектурно изменение – дядовата Маринова къща. По това време в с. Текке имало само едно българско домакинство на братята Стоян и Никола Гечелиеви, които през лятото работили в Добруджа по чифлиците, а през зимата живеели в землянки в селото. Непосредствено след пристигане на голямата група заселници били събрани средства и през 1896 година бил построен православен храм в архитектурен стил XIII – XIV век, съществуващ и до днес. През 1898 година е построена сградата на кметството. Не след дълго било издигнато и училище. В него първи като учител влязъл даскал Никола Златев. Били направени три чешми, било заградено и място за гробища. По този начин поселището започнало да придобива типичния за времето си облик на християнско село.
Новите преселници дълго време запазили някои от обредите за здраве и късмет в териториите на манастира, като част от тях пренесли в новопостроената християнска църква. Атанасовден станал и своеобразен празник за цялото село. На този ден в православния храм се извършвали обреди за здраве и след това се отивало в манастира на Акязълъ баба, където заедно вярващите християни и мюсюлмани оставяли своя вещ или преспивали в района на гробницата на светеца. Те вярвали, че този оброк ще запази здравето на здравите и ще изцери болките на болните. Оттам може би идва и името на селото Оброчище. Думата оброчище означава религиозно светилище или място, където се извършват религиозни оброци и обреди.
През 1891 г. селото е център на община, съставна на Балчикска околия.
От есента на 1918 до месец септември на 1940 година жителите на селото преживяват издевателствата и несгодите на румънската окупация. Мъжкото население взема участие в почти всички конфликти от национално значение. В Междусъюзническата война са взели участие Марко Ангелов, Йови Сакалиев, Иван Апостолов, Апостол Цветков и др. Във Войнишкото въстание са участвали Димо Илиев, Илия Стоев, Иван Ник. Гечелиев, Наум Иванов и др. По време на Руско-турската освободителна война през 1877-1878 година на 3 км на север от с. Текке е била на бивак руска дивизия с командир генерал Цимерман. Пътят, по който са слезли в долината руските богатири, е наречен „Казашки“ път. Над 45 бойци от селото са взели участие в боевете на Първа и Втора фаза на Втората световна война в Югославия и Унгария. Събития, променящи бита и мисленето, връхлитат преселниците от Беломорието година след година. След ужаса на двете войни, окупацията и въстанието, донесли много смърт, в селото следва една нова промяна. До 1956 година селото е управлявано от няколко кмета. Сред тях са Войнов, Ангел Стоянов Филен, Петър Бомбов от село Църква, Георги Димитров Касаджика. Те работят за селото и изстрадалите му жители в най-тежките години на прехода 1944 – 1956 година.
През 1956 година населението на Оброчище наброява 1500 жители. Осемдесет на сто българи, малцинство двадесет на сто: копанари (румънски цигани), цигани и малка част турци. Основният поминък на населението от селото по това време е лозарство, зеленчуково производство. Има и работници в ленена фабрика, към ДЗС в напоителната система, занаятчийски работници – тепавичари, воденичари, коларо-железари, строители, шивачи и др. В селското стопанство работят тридесет на сто в кооперативното стопанство, а останалите са частни стопани, които обработвали земята с животинска тяга. Почти нямало механизация – както при частните стопани, така и в кооперативното стопанство. В новообразуваните животновъдни ферми към ТКЗС всичко се извършвало само на ръка.
