Селото е отдалечено само на 4 км в северна посока от общинския център
село Невестино, през което минава главен автомобилен път №62, съвпадащ с паневропейски транспортен коридор №8 (свързва Черно море с Адриатическо море). Лиляч граничи със селата: Таваличево (на север), Горна Козница (на североизток), Долна Козница (на югоизток), Невестино (на юг) и Катрище (на запад).
Село Лиляч принадлежи на историко-географската област Кюстендилска котловина. Разположено е в южното подножие на Конявска планина, в средата на дългата 14 км Лилячка долина, водеща началото си от източните склонове на връх Виден и свършваща в р. Струма при Кадин мост. В дъното на тази долина и през селото
тече поток, наричан Лилячка река (ляв приток на Струма), която води началото си от два малки карстови извора – Даруля и Бабина чешма, отдалечени на около 1 км северно от Лиляч. В самото село има извор със студена минерална сярна вода, наричана Смръдливата вода. От изток селото е заградено от хълмовете: Змиярнико, Синани и Габеро, а от запад – с ридината Валого, така че е добре защитено от ветровете (на завет).
Лиляч е от купния тип селища – двете му основни махали (Гороманска и Доломанска) са събрани на едно място, като по-голяма част от къщите са застроени на десния склон на дола. Извън от така събраното село са махалата Асарлъко (или Синоро) и малка махала при лилячкия мост на главния път Дупница – Кюстендил, но днес и двете са причислени към с. Невестино.
Селото има сравнително обширно землище (17,94 км²), основно заето от предпланиски хълмисти възвишения на Конявска планина, спускащи се на юг до р. Струма. Геоложкия състав на околните хълмове включва седиментни скали, повърхностно представени от пясъчници, глинести шисти, мергели,
мергелни варовици и доломити. Те могат да се видят в интересни скални образования – мегалитното скално светилище „Провиралото“, скални ниши в м. „Мазарач“ във Водни дол и др. Наличните скални залежи са причина да бъде разработена кариера за инертни материали. Повърхностният слой е зает предимно от каменисто-песъчливи почви (по хълмовете), а в долинните дъна – от алувиални.
Климатът е преходноконтинентален с благоприятно средиземноморско влияние, което прониква тук по долината на р. Струма. Характеризира се с мека пролет, топло лято, продължителна и приятна есен, за сметка на сравнително късата и мека зима.
Растителната покривка е представена от тревни видове в обширни пасища, заемащи необработваемите земи, широко разпространена храстовидна растителност и тук-там малки широколистни гори и изкуствено засадени борови гори.
Местните природни условия са благоприятни за отглеждането на зърнени храни и овощия, а също и за упражняване на пасищно животновъдство.
Населението на село Лиляч към 2017 г. наброява около 110 жители (по настоящ и постоянен адрес). В етническо отношение то е представено изключително от българи и от няколко цигански семейства.
За името на селото:
Най-вероятно името на селото произлиза от старобългарския и местен вариант на думата „прилеп“. Тази хипотеза се потвърждава и от местно предание, според което недалечната местност „Пещерата“ била обитавана от прилепи, като именно тяхното наличие дало името на селото.
История:
Районът на село Лиляч е обитаван от дълбока древност. Най-ранен културен паметник намираме в лицето на прочутото мегалитно скално светилище „Провиралото“, разположено на възвишение над селото. Предполага се, че култовото място е възникнало още в енеолита (V – IV хил. пр. Хр.), а впоследствие е било наследено като сакрална територия от древното племе пеони, където се се провеждали ритуали за плодородие. Обектът има огромно размери, като части от него попадат под земята на околния
терен. Представлява мегалитен комплекс, включващ жертвени ями, соларни кръгове и няколко естествени скални арки, вторично обработвани още през древността. Жителите на село Лиляч, пазят поверието, че "Провиралкята" е необикновено място, което притежава силна живителна енергия. Според данни, събрани от местното население, много невести са се "сдобили с
рожби", заради широко известната в района чудотворна мощ на провиралото. В този контекст са съхранени редица легенди. Цялата местност е известна с името „Манастирище“, като над самия скален масив е издигната селската черква „Св. Георги“, вероятно изградена върху основите на стар манастирски храм. Така че на това място се наблюдава хилядолетна сакрална приемственост.
Най-вероятните и първи известни обитатели на тези земи – пеоните, за които се предполага че имат трако-илирийски произход, са едно от най-многолюдните племена през древността. На тяхно име (Пеония) се назовава една обширна територия между реките Вардар и Струма, известна днес с пославянченото име Пиянец. Пеоните биват последователно завладявани от перси, македонци, траки, а накрая и от римляните. През IV в. пр. Хр. Пеония вечe е доминирана от тракийското племе дентелети и се влива в тракийската културна среда. Малки останки от пеони, успели да се съхранят след тракизацията, по-късно биват окончателно погълнати от елинизма.
След като през 168 г. пр. Хр. Рим завладява по-голяма част от Балканския полуостров, а около 148 г. пр. Хр. потушава въстанието на македони, пеони и илири, Пеония става част от римска провинция Македония. Около І в. пр. Хр. пеонците са асимилирани и Пеония се превръща само в географско наименование. През І в. Пеония с цялата днешна Кюстендилска област попада в стратегия Дантелетика (Danteletike) към провинция Тракия, наречена на съседното многобройно тракийско племе дентелети. Прeз II в. тези земи са oбединени в oбширна грaдскa територия на Пауталия, която римляните издигат във важен търговски център и известен балнеологичен курорт.
По римско време през територията на днешното селско землище минава важен и стратегически път, който се превръща в една от главните пътни артерии на Балканския полуостров, свързваща Константинопол с Филипополис, Пауталия, Стоби и Адриатика. Този път, станал известен в по-ново време като "Друмо" („Драчкио пат“ или „Арнаутскио пат“), през различните исторически периоди (до XX в.) играе важна роля в развитието на покрайнината и сношаването на нейните обитатели с околния свят.
Активността на транспортните връзки и интензивен стопански живот са засвидетелствани с намерени в района находки, сред които множество монети. При каменната кариера е открито монетно съкровище от неколкостотин римски бронзови монети от III - IV в. Наличието на оживен път и добри условия за живот, както и близостта на големия градски център Пауталия, са предпоставка за възникване на селища и крепости.
С охраната на този път е свързана крепостта на хълма Асаро (от турската дума хисар – крепост), където и днес се забелязват фрагменти от строителна керамика. През втората половина на ХХ в. военните използват останки от крепостта (камъни и тухли) за изграждане на бункери.
Край тукашния участък на пътя вероятно е съществувало и селище, за което свидетелстват останки от зидове с тухли и хоросан, фрагменти от битова керамика и една голяма делва, разкрити северно от
селото. Вероятно от това селище или от светилище, свързано с него, произхожда един гранитен жертвеник с надпис. Днес артефактът е употребен за подпора на колона в къща от селото. Друг паметник от тази епоха е голяма римска вила с площ от около 10 000 кв м, разкрита в местността „Мощени“ (днес в землището с. Невестино, край р. Струма при Кадин мост). Вилата функционира от края на I в. до края на IV в. В близост са се издигали няколко могили, в които са били погребвани обитателите на вилата. По време на разкопки са намерени оръдия от камък и кости, идоли, фрагментирани и цели съдове и др., които показват, че на това
място е съществувало селище през енеолита и желязната епоха.
Податки за поселищен живот в района от римската епоха откриваме и в някои местни легенди. Според една от тях след посещение на тукашното светилище заченала Теодора - съпругата на император Юстиниан I (527 – 565 г.), чието родното място - Таврезиум (Tauresium) дълго време е било свързвано с едно от античните селища при съседното село Таваличево.
През V-VI в. Византия е подложена на масирани нашествия от варварски племена, които опустошават земите на юг от Дунава, най-вероятно и тукашните селища крепости. Тогава по долината на Струма се заселват славяни.
Районът на Горна Струма е включен в пределите на Първата българска държава при кан Крум (803-814 г.). След приемането на християнството (865 г.) недалечният Велбъжд се превръща във важен културен и духовен център, а в района започват да се строят църкви и манастири.
Днешното село Лиляч е наследник на старо средновековно селище, за чието време на възникване няма сведения. Няма данни, които да потвърждават и дали има приемственост между средновековното и по-ранни селища (антични и късноантични), но е безспорен факт, че през средните векове по тези места е кипял интензивен живот. Това се потвърждава, както от някои недвижими старинни паметници, така и от множеството находки (монети, битови съдове и др.), намирани през годините из селско землище.
Старият римски път просъществува и през средновековието, което предполага съществуването на селища край него и оживен търговско-пътнически поток. Не случайно в землището на Лиляч е открито монетно съкровище с билонови корубести монети от XII – XIII в.
