През 1920 г. в навечерието на юбилейните тържества в чест на 70-годишнината от рождението и 50-годишната литературна дейност на поета сред Сопотската дружба в София възниква идеята за възстановяване на родния му дом. В деня на Вазовия юбилей – 24 октомври 1920 г. е създаден „Комитет за постройка паметник и къща музей на народния поет Иван Вазов в гр. Сопот”. Започва събирането на средства. Проектът за възстановяване на родния дом на поета е изработен от архитекта на Археологическия музей в София Александър Рашенов въз основа на указания на генерал Георги Вазов и Вазовата сестра Въла Фетваджиева. През 1920 г. по молба на художника Георги Черкезов, Иван Вазов прави скица на бащиното си огнище, която също е използвана за възстановяването му.
През 1930 г. италианският професор по български език и литература в Римския университет Енрико Дамиани посещава Сопот придружен от писателя Николай Райнов и двамата препоръчват да се побърза с възстановяването на Вазовия дом.
Строежът на къщата започва през 1931 г. Вътрешната уредба на дома е направена под ръководството на директора на Етнографския музей в София Ст. Л. Костов и въз основа на сведения на Вазовите братя и Въла Вазова-Фетваджиева. Като източник за възстановка на интериора е ползвано и Вазовото творчество, особено романът му „Под игото”. В една от стаите на къщата по идея на Ст. Л. Костов, Етнографският музей в София възстановява Бръснарницата на Хаджи Ахил с Вазовите колоритни герои от разказа „Хаджи Ахил” и повестта му „Чичовци”.
На 6 юни 1935 г. къщата е открита тържествено като музей. Сопот е окичен със знамена, килими и рози. Пловдивският митрополит Максим отслужва панихида и водосвет. Слово произнася професор Михаил Арнаудов. Цар Борис III държи реч пред възстановената родна къща на поета, реже лентата и я обявява за открита.
През 1964 г. къщата музей „Иван Вазов” в Сопот е обявена за паметник на културата oт национално значение.
По случай 120-годишнината от рождението на народния поет, на 8 юли 1970 г. е открита експозиция за жизнения му и творчески път в построената до родния му дом сграда.
Къщата музей „Иван Вазов” в Сопот носи атмосферата на възрожденската епоха със своя неповторим колорит, лъхащ от багрите на сопотските черги и китеници, тъкани от сръчните ръце на Вазовата майка – Съба Вазова. Тук, в кухнята с огнището около софрата се е събирало многолюдното Вазово семейство...
На преклонна възраст в цикъла „Под Амбарица” на своята лебедова песен – стихосбирката „Люлека ми замириса” /1919 г./ Иван Вазов посвещава на родния си дом няколко поетични творби. Той възкресява очарователния двор с чемширите бухлати:
Виждам го сега. Там пее
чучурчето ден и нощ.
Гранки клати, зеленее
люлеката - мила йощ.
„Дворът ни /Видение/”
На пейката пред родния дом е баща му „цял забулен във димът на чибука”, поетът отново вижда лика на майка си, седнала с книга в ръка в „стая мила за сърце му” /”Гостната стая”/.
Той си спомня за будните нощи в „потайното килерче” на голямата двуетажна къща, построена от баща му към 1860 г. в западната част на двора и изгоряла по време на Руско-турската освободителна война:
В дните, първи път когато
музата ме посети,
с увлечение непознато
мойте дадох й нощи.
„Будните нощи”
Иван Вазов носи своето бащино огнище и родния си град Сопот винаги в сърцето си заедно с нестихващата болка от опожаряването им през 1877 г.:
Печално, бащино огнище,
печални граде, роден мой,
любима люлко, пепелище
на скъпи радости безброй,
към теб душата ми стреми се,
въздиша – твой нали съм син?
И днеска виждам пак: дими се
над нисък покрив бял комин.
„Сопот”
