Oт автобиографичните му бележки в „История славянобългарска“, вписванията в хилендарските кондики и някои писма. Роден е през 1722 година (казва се, че завършва „История славянобългарска“ 40-годишен) в Самоковската епархия със светско име Пенко или Петър. За родното си място самият той пише в „История славянобългарска“: „и пришедъша ва Светьiе гори Афонские у епархiи Самоковскiие въ лъто 1745“ („дошъл в Света гора Атонска от Самоковска епархия в 1745 година“).
В своя статия от април 1912 година, в навечерието на Балканската война, бившият митрополит Теодосий Скопски пръв говори за вероятен произход на Паисий от Банско, по това време все още намиращ се под османска власт.[2] Хипотезата му придобива широка популярност и утвърждава възгледа сред българската общественост за Македония като „люлка на Българското възраждане“.
Като водещо се има мнението на Йордан Иванов, че Паисий бил роден в Банско, тъй като вече е известно, че баща му Михаил Хадживълчов бил заможен търговец от Банско, а по-малкият му брат Вълчо Хадживълчов продължил бащината дейност и станал също известен ктитор и покровител на църквите в региона и особено на Хилендар и Зограф.
Паисий Хилендарски не получава системно образование, но през 1745 г. се замонашва в Хилендарския манастир, където брат му Лаврентий е игумен и където по-късно самият Паисий става йеромонах и проигумен.[4] По това време Хилендар имал статута на сръбски манастир, но поради местоположението му по-голямата част от монасите в него били българи от Македония. През 1758 г. пътува до Сремски Карловци като таксидиот, където се запознава с исторически съчинения и средновековни източници за българската история, които му послужват за написването на основния труд. „История славянобългарска“ е завършена през 1762 г. в Зографския манастир, след като Паисий напуска Хилендарския манастир заради раздор с останалите монаси. При обиколките си из българските земи като таксидиот носи своя исторически труд, за да бъде преписван и разпространяван сред българите. Предполага се, че е починал през 1773 г. на път за Света гора в манастир в селището Амбелино (днес „Св. Георги“ – квартал на Асеновград).
„Историята“ на Паисий Хилендарски е значително повлияна от исторически съчинения като руските преводи на „Деяния церковная и гражданская“ на венецианския кардинал Цезар Бароний и „Книга историография“ („Царство на славяните“) на дубровнишкия абат Мавро Орбини, привърженик на крайния илиризъм, който Паисий критикува. За написването ѝ е ползвал още исторически извори от манастирските библиотеки в Атон и Сремски Карловци. Също Зографската грамота на цар Иван Александър, Рилската грамота на цар Иван Шишман и редица други, които днес са безвъзвратно загубени. Познавал е и съчиненията на патриарх Евтимий („Житие на св. Иван Рилски“, „Житие на св. Петка Търновска“ и др.), а също и житията на светците Гарваил Лесновски, Иларион Мъгленски, Ангел Битолски и др. Ползвал и известните жития и легенди, свързани с дейността на св. св. Кирил и Методий и техните ученици.
Паисий се стреми да събуди народностното съзнание на българите, да им внуши, че имат основания за високо национално самочувствие. Високомерието на сръбските и гръцките монаси и пренебрежението им към българите и всичко българско, което водело след себе си и заплахата от пълна асимилиация и изчезване на българския род също било водещ мотив за написването. Важни аргументи са дейността на славянските първоапостоли Константин-Кирил Философ и Методий, политическото и културното процъфтяване на средновековната българска държава и видните ѝ владетели. Създаването на „История славянобългарска“ може да се смята за начало на Българското възраждане. Паисий е първият автор, който очертал етническата територия на българската нация, която според него обхващала земите на Мизия, Тракия, Македония и Поморавието. Известни са около 60 преписа на книгата, първият препис е на Софроний Врачански при посещението му в Котел (1765 г.), а първото печатно издание на книгата е направено през 1844 г. под заглавие „Царственик“ след съществено редактиране от Христаки Павлович, което се счита за един от първите учебници по българска история в новооткритите светски български училища.
Паисий Хилендарски е сред най-почитаните дейци на Българското възраждане. Пловдивският университет, Софийската математическа гимназия и други учебни заведения в България са наречени на негово име.
С постановление на правителството от 28 юли 2000 г. се определя годишна Държавна награда „Св. Паисий Хилендарски“, която се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции.
През 2008 г. в Банско е открит мемориален музей, посветен на него.
Паисий Хилендарски. История славянобългарска. Критическо издание с превод и коментар. Подготвили за печат: Д. Пеев, М. Димитрова, П. Петков. Превод: Д. Пеев. Коментар: Ал. Николов, Д. Пеев. Научен редактор: Иван Добрев. Второ допълнено и преработено издание. Света Гора Атон. Славяно-българска Зографска Света обител, 2013, 448 с. [Първо издание – 2012, 416 с.]; трето поправено издание, 2015 г., 172+448 с. (в съавторство с Д. Пеев, М. Димитрова, А. Николов).
Стефан Попиванов – „Остатъци от паметта на о. Паисий“, публикувано във в. „Новини“, брой 62, Цариград, 3 май 1896 година
Тодоров, Ил. Паисий Хилендарски. Литература за живота и делото му. Анотиран библиографски указател. С., НБКМ, 2003, 172 с.
Златарски, В. Н. Към въпроса за тъй наречените преправки на Паисиевата история. – Периодическо списание на БКД, кн. 59, 1899, 723 – 757.
История славеноболгарская, собрана и нареждена Паисием иеромонахом. Стъкми за печат по първообраза Й. Иванов. София, 1914
Романски, Ст. Нов Софрониев препис на Паисиевата история от 1781 г., съпоставен с преписа от 1765 г. С., 1938.
Снегаров, Ив. Един препис на Паисиевата история в Преображенския манастир. – Македонски преглед, 13, 1942 – 1943, № 2, 85 – 124 (Влад Гладичов).
Велчев, В. Неизвестен последовател на Паисий Хилендарски. – Език и литература, 1956, № 6, 446 – 458 (Влад Гладичов).
Ангелов, Б. Ст. Преписи на Паисиевата история. – Известия на Института за българска литература. Т. 7, 1958, с. 307-.
Ангелов, Б. Ст. Паисий Хилендарски – История словеноболгарская. Никифоров препис от 1772 г. С., 1961.
Стоянов, М. Преписи на Паисиевата „История славяноболгарская“. – В: Паисий Хилендарски и неговата епоха. С., 1962, 557 – 596.
Харалампиев, Ив. Наблюдения върху морфологичните особености на Гладичовия препис на „История славянобългарска“. – В: Студентски изследвания, кн. II. Велико Търново, 1973, 17 – 28.
Харалампиев, Ив. Още за книжовника Влад Гладичов и за неговия препис на Паисиевата история. – Език и литература, 1978, № 5, 54 – 63.
Тодоров, Ил. Жеравненският препис на „История славеноболгарская“. – Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“. Т. 16 (22), 1981, 19 – 59.
Кенанов, Д., А. Петков. Мердански сборник от XIX век с непълен препис на „История славянобългарска“. – Литературна история, 1988, кн. 17, 58 – 66.
Караджова, Даринка. Два нови преписа на Паисиевата „История славянобългарска“. – Български форум, VI, 1997, № 3, 238 – 243.
Паисий Хилендарски. История славяноболгарская 1771. Самоковски препис. Фотот. изд. С., Сдружение „Демократична мрежа“ и сдружение „България 681“, 2004, 281 л.
Кенанов, Д. Мердански сборник от XIX век с непълен препис на „История славянобългарска“. – В: Същият. Българистични простори, Пловдив и Велико Търново, ИК „Жанет-45“, „ПИК“, 2007, 198 – 207.
Norbert Randow. Paisij Chilendarski, Slawobulgarische Geschichte (История славянобългарска). Leipzig: Insel-Verlag, 1984.
Пълен текст на „История славянобългарска“ (Зографски препис), библиография, биографична справка за Паисий и коментар подготвени от Проф. Йордан Иванов. Издава БАН, София, 1914 г.
Сканирани страници от ръкопис на „История славянобългарска“ (1762)
Сканирани страници от ръкопис-препис на „История славянобългарска“ (1765)
Снегаров, Иван. За родното място на Паисий Хилендарски. // сборник „Паисий Хилендарски и неговата епоха“. София, 1962. Посетен на 13 февруари 2019.
