Василовци е село в Западна България, намира се в Община Драгоман, Софийска област. Отстои на 15 км източно от общинския център гр. Драгоман и на
43 км северозападно от столицата София. Съседни на Василовци са следните села: Лопушня и Шума (северно), Цръклевци (източно) и Мало Малово (западно).
Село Василовци е разположено в южното подножие на Чепън планина (дял от Западна Стара планина), на около 820 м н. в. Простиращото се на площ от 16,77 km² селско землище в северната си част обхваща територия с хълмисто-планински релеф, а в южната половина, релефът е равнинен. Природата около селото е разнообразна и живописна, заобиколено от редуващи се голи и залесени хълмове, а между тях просторни тучни поляни
Наличните данни – археологически находки и местни предания, свързват възникването на Василовци с крепостта „Градище” и прилежащото ѝ селище, разположени на и под едноименния връх (1048,5 м) от Чепън планина, северно от селото. Укреплението е съществувало още през късната античност (IV-VI в.) и най-вероятно е било част от фортификационната система охранявала минавалия в близост римски военен път Виа Милитарис (Via militaris).
Изглежда, че крепостта е просъществувала и през средновековието, когато по южния скат на хълма се е обособило селище. За него днес свидетелстват
множеството разпръснати камъни от отдавна разрушени сгради на повърхността на терена, както и самото наименование на местността – „Старо село”. В тази местност се намира оброчището „Вердин даб”, обозначено с вече повален вековен дъб, както и със стар каменен кръст, при който в миналото се е чествал „Рангелов ден” (Св. Архангел Михаил). Има голяма вероятност, именно на това място де се е намирала църквата на средновековното селище.
Според местните предания старото селище се е преместило на мястото на днешното Василовци далеч назад във времето, още „през турско”. За сега няма положителен отговор кога точно е станало това преместване, не са правени и археологически проучвания, които биха могли да хвърлят светлина върху въпроса.
Според друго предание, преди около 450 години, по време на турското робство, хора, подгонени от турците се заселили из тукашните защитени места – долини, падини и най-важното – до вода. Това били местностите: „Старо село”, „Котлина”, „Забел”, „Враил”, „Горно Бранище” и „Модра”.
Първите писмени сведения за селището намираме в османските данъчни документи от XVI-XVII в. То се споменава в списъците на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г. под същото име – Вислофча/Висловци, като войнушко село към кааза Шехир кьой (Пирот). От това, че селището е било войнушко може да се направи предположението, че войнуците (българи на служба в османската войска), които ползвали определени данъчни облекчения и стояли на по-високо социално положение от другите християни, са имали възможност да заделят част от средствата си за изграждането и поддържането на културни учреждения – църкви, манастири и др.
Потвърждение на последното дава наличието на множество християнски култови обекти – оброчища, останки от църкви, селската черква „Св. Спас”, изградена върху стар манастир. Всичко това свидетелства за голямата религиозност на местното население, което е успяло да запази вяра и идентичност през вековете робство, благодарение на пусналите корен тук здрави християнски традиции.
Отражение на духовните стремления на хората от с. Василовци през епохата на Възраждането е издигането на селския храм „Св. Възнесение Господне” (Св. Спас) през първата половина на XIX в. Това обстоятелство ще рече, че в началото на XIX в, селото със сигурност вече е съществувало на днешното си място. По-късно, след Освобождението към църквата било изградено основно училище (до IV отделение), от което днес са останали само основите му.
