От извор – чешма в землището на село Изгрев извира добруджанската Суха река, която е била най-големия източник на сладка вода в Добруджа. Допреди 100 години реката е била пълноводна, но след изсичане на голяма част от околните гори, реката започва да пресъхва в средното си течение. Дължината на реката е с внушителните 240 км, като в днешните граници на България е ок. 125 км. Ширината на долината е 150 – 200 метра.
Изгрев е най-високо разположеното село в Добруджа. В триъгълника между селата Изгрев, Просечен и Баново се намира връх Трънето (377.8 м. н.в.) – най-високата точка на Франгенското плато.[2] Върхът над извора на Сухата река е висок 375.4 м. На изток от селото се намира връх Совата – 364,8 м. За сравнение: най-високо разположените къщи в Изгрев са на надморска височина ок. 360 м.
В местността Юрта край село Изгрев са намерени недвусмислени археологически находки, доказващи че там е имало населено място по римско време. Там е открита каменна статуя на богинята Хеката. Край Михалева чешма е намерена статуя на бог Юпитер Долихен. Следи от стар римски път са видими и днес в обработваемите земи на изток от селото. Днес археологически разкопки не се провеждат, а селото е изложено на постоянни иманярски набези.
Турското име на селото – Гюн-Доуду – води началото си от кърджалийско време, когато разбойници ограбвали и разорявали селата на обезлюдена Добруджа. След поредния си набег хайка турски разбойници замръква там, където е днешното село Изгрев. По онова време околността е покрита с гъсти широколистни гори. Определеният от разбойниците за нощна стража също заспива и се събужда, когато слънцето вече било изгряло. Уплашен, извикал: „Kalk, gün dogdu!“, което означава „Ставай, слънцето изгря!“. Оттогава разбойниците винаги си уговаряли среща на мястото, където слънцето било изгряло.
През 1891 г. селото е център на избирателна община на Варненския общински съвет, а кмет на Гюн догду е Никола Иванов. Жителите на село Изгрев са източно-православни българи от етнографската група Ваяци – наследници на изселници от известните старопланински села Еркеч (днес: Козичино) и Голица, както и изселници от село Пчелник (Област Варна). Населението е с чисто български балканджийски произход без никакви примеси от гръцки, турски или гагаузки елемент, както е у някои близки села.
След Руско-турската война (1828 – 1829) част от населението на тези села потегля на север заедно с изтеглящата се руска армия и стига до Бесарабия. Недоволни от земята, която им предлага Руската империя, част от семействата решават да се върнат по родните си места. Легендата разказва, че пътят бил толкова дълъг, че дори краката на воловете се разранили и се наложило да им обуят цървули. Изселниците вземат решение да останат в местността, наречена Гюн-Доуду. Решението е взето, поради благоприятните условия за заселване в местността, която е известна с наличието на много вода и плодородни почви. Знае се със сигурност, че някои семейства, още на път към Бесарабия, решават да останат в село Хадърча, което се намира на 7 км северно от село Изгрев.
Еркечани и Голичани населяват Горната махала, както и близкото по-голямо село Хадърча (днес: Николаевка) а Куванлъчани (изселниците от село Пчелник) – Долната махала. Поради различния си произход, до времето на Балканската война (1912 г.), долненци и горненци се делят не само на махали, но и не встъпват в брак помежду си, дори на празник се хващали на отделно хоро.
