Село Драгомирово се намира в средната част на Дунавската равнина, на 7 – 8 км южно от река Дунав, 13 – 14 км югозападно от общинския център град Свищов и около 57 км северозападно от областния център град Велико Търново.
Съседни на Драгомирово са селата: Морава – около 7 км на югозапад; Стежерово – около 8 км на запад; Българско Сливово – около 5 км на североизток; Козловец – около 9 км на изток-югоизток; Овча могила – около 9 км на юг. Селото е едно от петте села, заедно с Асеново, Брегаре, Бърдарски геран и Гостиля, в които се заселват банатски българи завърнали се след Освобождението 1878 г. от областта Банат на Австро – Унгария в земята на своите предци.
Според записките на първия банатски българин – заселник Иван Василчин, през 1879 г. в селото има 24 български къщи на православни българи от Пиринска Македония и балканджии, заселени преди и по време на войната.
Драгомирово е разположено в обширна плитка долина с полегати склонове към околните полета, които се издигат над нея на 40 – 50 м откъм западната и на 60 – 70 м откъм източната ѝ страна. Долината е отворена от север и от юг. През нея тече на север малката река Барата, разделяща селото на две несиметрични части, от които източната е значително по-малка.
От изток непосредствено покрай селото, както и близо до него по източния склон на долината и в полето нататък, има ивици горски насаждения, една от тях дълга около 3 км и няколко по-къси, ориентирани в посоки югоизток – северозапад и изток – запад.
Дъното на долината, където основно е разположено селото, е сравнително равно, със съвсем леко снижаване – около 0,1%, от юг на север и повишение – 3 – 4% и повече, на запад и изток.
През селото преминават третокласният републикански път 302 и железопътната линия Свищов – Троян. Климатът е характерният за Северна България умерено континентален, с горещо и сухо лято и студена зима, с малко валежи, средно 537 л/кв.м за годината. В този район на Дунавската равнина, граничещ с източната ѝ част и с изключително равнинната Влашка низина северно от Дунав, са по-изразени зимните североизточни ветрове, пренасящи иззад планината Урал най-студените въздушни маси, нахлуващи в България. Разположението на селото в за̀вета на долината, както и горската растителност върху източния ѝ склон, смекчават в известна степен тяхното климатично влияние. По съвет от кореспонденцията със своя родственик Фердинанд Дечев, също банатски българин, живеещ в тази част на България от 1866 г. и познаващ добре района на Свищов, през 1879 г. банатският българин Никола Василчин от Бешенов идва в България и оглежда запуснатото село Дели Сюлю и неговите околности. Намира мястото пригодно за живеене; освен това е само на час и половина път от павликянското католическо село Ореш, от където произхождат много банатски български родове. През 1881 г. неговият син Иван Василчин довежда в България семейството си и е оземлен в Дели Сюлю с акт № 1499 от 1 октомври 1881 г. През 1882 г. го последват и други фамилии от Бешенов. Междувременно от Румъния се преселват няколко десетки семейства от павликянските католически села край Букурещ и източно православни българи от северното крайбрежие на Дунав.
