Отново под името Чешнегир, селото се споменава в турски регистър за джизие от 1651 г., като е указано, че към въпросната година е брояло 4 къщи. Сведения за селото има и в два френски пътеписа от 18 век. В пътеписа на френския пътешественик Пол Люкас, минал през българските земи през 1706 г., се споменава, че село Инималем (т.е. Нова махала, сега Чешнегирово) е „... село твърде голямо и населено с българи, които бяха много гостоприемни към нас...“). В 1750 г. през селото минава и арменският пътешественик Ованес Товмаджиян, който в своя пътепис за пътуванията си по Европа и Ориента го обозначава под името „Село Йени махале“ – Лит.: Агоп Орманджиян – „Арменски пътеписи за Балканите ХVІІ-ХІХв.“, Сф, 1984 г., стр.84.. Сведения за селото под името Иннималъ има и в пътеписа на френския пътешественик Б. Женне от 1786 – 1789 г. Според местните предания по време на една чумна епидемия, селото се разделило на две части: една част от населението напуснала старото поселение в равнината до бреговете на река Марица, като се изкачила на близките естествени възвишения, където образувала ново селище – приемник на старото, а именно днешното Чешнегирово. Друга част от населението се пръснала по разни краища, като пак според местните предания част от нея образувала Садово. Кога е станала въпросната епидемия не е известно, но според сведенията на един дубровнишки пътепис, написан от неизвестен автор, минал през българските земи и през селото в 1792 г., селото вече е било разположено на възвишенията, като е указано, че името му вече е Ени махала – докато в пътеписа от 1706 г. е указано, че е долу в равнината. От всичко това следва, че въпросната епидемия е станала някъде в годините от периода 1707 – 1785 г.Според много от хората в селото произходът на името на селището (Чешнигирово) е пряко сързано с името на човек, когото са наричали Чешнигир. За него се предава, че е бил на служба (при местния бей най-вероятно), на която той се е грижел за правилното овкусяване на блюдата на масата – един вид опитвач и оценител на продуктите на кухнята. Друга легенда, която се носи за него е, че той и неговото семейство (а вероятно и неколцина други) са инициаторите за преместването на поселението, както и едни от първите преселили се на близкото възвишение (където в наши дни се намира селото), бягайки от болестите, носени от комарите в „азмак“-а (мочура близко до р. Марица, близо до който първоначално е било селото) и така спасявайки доста хора.
Реално погледнато етимологията на името на селото е тясно свързана с турската дума çeşnici (произнасяно „чешниджи“ , а на български – вероятно чешниджия), която буквално преведена означава опитвач и определено е в пълно съответствие със съществуващите и до днес предания за човека на име Чешнигир.
В своето жизнеописание от втората половина на 15 век, Константин Михайлович описва живота и бита на хората в Османската империя, от позицията на еничар на султана. В него той споменава за специални дегустатори, които поднасят храната на султана или на богат велможа, които турците наричали чешниджилер (çeşniciler). Такива хора при султана били над 80 души, чийто началник наричали чешниджи-паша. Този пътепис е известен под името „Записки на еничара“, озаглавен така: „Хроника на турските дела на Константин, сина на Михаил Константинович от Островица раца, който бил взет от турците за еничар“ Втората половина на 15 век .
