За хода на завладяването на Родопите от османците няма запазени достоверни документални сведения, а легендите и преданията ни говорят за полумитичните имена на Мехмед Синап и други. След османското нашествие в землището на селото се преселват юруци — тюркски скотовъдци и пастири, които търсели по-удобни пасища за своите стада. През 18 – 19 век земите на юруците постепенно са изкупени от местното помашко население.
Според Стефан Захариев към 1850 година село Буйново (Наипли) има 100 къщи и 350 жители-помаци. Населението на Буйново през годините 1926, 1934, 1946 и 1956 било съответно 314, 353, 467 и 416 души.[3] В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век – 1920 година, съставен в периода от 15 септември 1920 до 3 септември 1921 година, като вакъфско село се споменава и Буйново (Ayvaplı) .Основният поминък на населението до 1912 година е овцевъдството и съпровождащите го занаяти – мандражийство, абажийство, тъкачество, също така и пчеларството, дървопреработване, лов и други. Селото се е славило дълги години с така наречените кехаи – собственици на хиляди глави овце. Все още се разказват легендите за Кабаците – собственици на 13 хил. овце и Коджахалил – собственик на 11 хил. овце. Най-големият празник на селото през този период е Предой – на този пролетен ден селото посрещало стадата си, които се завръщали от Беломорието, и отбивали агнетата от майките. Това ставало с песни и гайдари в местността Гержиковото. Голяма гордост за кехаите били чановете (звънците) на стадата им. Всяко стадо се отличавало със звуковата си гама. През този период от време основният икономически живот на селото се е движел от кехаите. В културно и религиозно отношение селото се е развивало в крак с времето и естествено е било село с триста къщи да има и училище, като е имало два мектеба – един за момчета и един за момичета.
През 1912 година, по времето на Балканската война, населението бяга на юг отвъд пределите на България. След прекратяването на войната населението се връща обратно. Но тъй като селото е било голямо, новата им държава посреща буйновци с нови и чужди управници, кмет, горски, и двама православни свещеника – попове, с мисия от православната църква да покръстят помаците. Първоначално сред по-бедното население поповете успяват да пожънат известен успех, но при смъртта и погребението на майката на двамата братя кехаи, Кабаците, удрят на камък. Помолени от двамата братя да не се месят в погребението на майка им, поповете отказват и се подиграват на погребението, като вместо да си пеят погребалната молитва, те пеели „ни в наш'те, ни във ваш'те“. Двамата братя не могли да преживеят тази гавра с тленните останки на майка им и на 40-ия ден в днешната местност Попини лъки, тогава тя била част от Долна тютюница, поканват поповете да правят 40-дневен помен според християнската религия, а не 52-дневен помен, както е по мюсюлманската. Пияните попове се отзовават на поканата и отиват, но братята хващат поповете и ги впрягат в хомота на ралото, като ги заставят да орат, след което ги убиват. Примерът бил верижно последван и от другите села в Девинско, като така е положено началото на един от първите бунтове в новата държава.
