Койна̀ре е град в Северна България. Той се намира в област Плевен и е в близост до град Червен бряг – 15 km и на 52 km от Плевен. Един от 14-те града в Плевенска област, с население между 3 и 5 хиляди души. Втори по големина в община Червен бряг.
Надморската височина е приблизително 78 м.
През късната античност, на север от днешното селище е кръстопътя Улпия Ескус – Сердика и Мелта-Монтана. В местността „Каменната могила“, на север-североизток от днешния град има останки от римска пътна станция. Койнаре съществува като населено място и през Средновековието. За славянски поселищен живот говорят хидронимите „Затон“, „Прибой“ и др. В чертите на днешния град са открити средновековни християнски погребения. От града има постъпил в ръкописния отдел на НБ „Св.св.Кирил и Методий“ – София, един лист от български ръкописен октоих от ХІІІ в., заведен под сигнатура „НБКМ 553“ – безспорно доказателство за предосманския произход на селището. За първи път името Койнаре се среща в османски регистър от 1516 – 1517 г., като „Койнар“, санджак Нийболу (Никопол).
Отново под името „Село Койнар“ от санджак и каза Нигболу, се споменава и във краткия регистър на Османската империя от 1530 г.(Istanbul – BOA, TD 370, s.510).
Койнаре няколко пъти е сменяло поселищното си местонахождение, спомен за което са наименованиятя „Селището“ на няколко местности в неговото землище. Това се е налагало от приижданията на реката и наводненията, предизвикани от обилни валежи и снеготопене.
В края на XVIII век епископ Софроний Врачански споменава Койнаре в своята „Житие и страдания грешнаго Софрония“: „Седях на Плевен три дни и на четвертия ден востанах и потеглих къмто Враца. Пратих напред человеци селяни, ако има войска по селата, да потекут насреща нас да ми скажат да са възвърнем пак на Плевен. И тако поидохме до село Коинлари (Овцете), що е пол пут до Враца.“
Видна личност от периода на Възраждането и национално-освободителната борба е Христо Цветков Гашовски, роден около 1850 г. в с. Койнаре, тогава Белослатенско – шивач в Орхание. Един от участниците в обира на турската поща в старопланинския проход „Араба конак“, извършен под ръководството на Димитър Общи. За това си участие е осъден на три години заточение в Диарбекир. След Освобождението Христо Гашевски живее в Орхание (съвременният Ботевград), където няколко години подред заема различни административни длъжности. Починал след 1936 г.
Преди 1944 г. жителите на Койнаре вземат дейно участие в антифашистката борба. Градът е родно място на Вълка Горанова, която по-късно става зам. – кмет на София, и на партизанина Милчо Симеонов(с псевдоним Тодор).
На 11 август 1944 г. в 2 часа англо-американски бомбардировач лети над р. Искър и пуска в реката близо до селото шест тънкостенни цилиндрични мини от неизвестен тип с помощта на ленени парашути с диаметър 2 метра. Мините не избухват.
Гордост на селото, преди обявяването му за град е спортният клуб „Спартак“. Същият извоюва много успехи в сферите на футбола, баскетбола, тениса на маса, шахмат и др. През 1957 г. капитанът на футболния отбор – Григор Мишовски прегръща купата на републикански селски първенец. Четирима от отбора: Григор Мишовски, Васил Даков, Григор Лишковски и Димитър Инчовски влизат в националния селски отбор.
На 1 януари 1979 г. Койнаре преминава от Врачански към Плевенски окръг, заедно със селата Еница, Глава, Лазарово, Лепица, Сухаче и Чомаковци.
На 15.09.1964 Койнаре, с указ №546 е обявено за село от градски тип, а през 1974 г. за град. Населението през 2011 г. наброява 3706 души.
Съществуват поне три версии за произхода на името Койнаре. Първата е свързана с евентуален турско-юрушки произход – от „коюн“ (овца) и „ларе“ (село), втората – от „коин“ (кон) и суфикса „ар“ а третата – с името Койно, също със суфикс. Името „Койно“ и сега се среща в именната система на местните жители в различни модификации. Фактът, че до средата на XVI в. в османските регистри няма записани мюсюлмани, прави първата от трите версии несъстоятелна.
Каквато и да е историческата истина, за пръв път днешното име „Койнар“ се среща в османски регистър от 1516 – 1517 г. на санджак Никболи (Никопол).
Преобладаващата част от населението на Койнаре изповядва източно-православното християнство. Градът принадлежи към Белослатинска духовна околия, Врачанска епархия. В Койнаре има един източноправославен храм, наречен „Всех Светии“. Той е добре поддържан, има и свещеник. Храмовият празник е първата неделя след Петдесятница. Част от местните роми изповядват християнството под формата на протестантство.
От най-стари времена местното население се занимава със земеделие и скотовъдство – плодородното землище (около 95 хил. дка, от които 56 554 обработваеми) е основната предпоставка за това. Земята се обработва от две земеделски кооперации, двама арендатори и частни стопани. Потребителната кооперация „Единство 93“ е с дългогодишни традиции.
Около средата на XIX в. в местността „Селището“ е построена воденична вада с 13 воденици, известни като Горните и Долните селски воденици. Тук са се събирали мливари от цяла Северозападна България. В началото на ХХ в. местното население отглежда над 23 хил. овце. Продукцията, най-вече сирене, се изнася преди Освобождението чак на Цариградския пазар.
В Койнаре се е намирала и най-голямата мандра за овче сирене преди 1944 г. Тя е изнасяла сирене за София с прочутата марка „Койнарско саламурено сирене“.
През 1947 г. на брега на р. Искър в землището на гр. Койнаре е построена ВЕЦ.
